аз съм тъмнооката наивница,
която нещо все не е разбрала
и все очаква щастлив край на филмите,
която  не помни или просто не знае,
че не всички думи са истински,
не всички животи са приказки,
водата не винаги става за пиене,
не винаги и всичко справедливо е,
и щом и го припомни някой случай,
или пък някой тръгне да я учи
да мисли като хората, големите,
за истини доказани във времето,
тя, същата наивница, отказва
и вплита хвърчила в мечтите си …
или ще полетят, или ще паднат …

За първи път от толкова години,

реших да ида някъде сама.

Усмихнах се/приличах на щастлива/,

нахвърлях в куфар книги и неща .

И тръгнах ... аз обичам да пътувам,

макар че не обичам да мълча ...

Надявах се да подредя душата си ...

Подреждайки, намерих свобода.

Аз помня тази капка светлина,

донесена от толкова далече ...

От оня топъл и проливен дъжд,

запазена грижовно, дълго в шепа.

Аз помня, тя вълшебна е и знам,

че щом отворя пръсти в миг ще бликне

една добра и пролетна река,

която ще е много, много истинска.

Отварям пръсти, време е и тя,

реката, е кристална, пълна, силна ...

Защо да чакам пладне, щом сега

е точно времето да сме щастливи !